70 ГОДИНИ ПЪРВА ЕЗИКОВА
П О С Л А Н И Е
на бившите ученици от I-ви и II-ри /1953-1954г./ випуски,
френски, англ., немски отдели, които поставиха основите
на СУЧЕ – Средно училище за чужди езици, гр. Ловеч, 1950г.
Учителското тяло – директорът Колимечков с български и чуждестранни преподаватели – и учениците изградиха авторитета на целия колектив. Ние, родените около средата на 20 век /1932-1934 и 1935 г./, дошли от всички краища на България, от семейства от различни социални слоеве, а някои бяха и сираци, се обръщаме към вас, днешните ученици, родени около началото на 21 век. Основавайки се на нашия опит, когато се учихме и възпитавахме в едно трудно, следвоенно време и сетне на този, придобит в трудовия ни живот, ви отправяме това Послание, мили деца.
Имаме основание да кажем така, защото ние имаме рожденни деца, внуци, че някои от нас – и правнуци. Онова време / за нас като че бе вчера/ наистина беше трудно, но прекрасно, защото съвпада с младостта ни. Нямахме понякога ток, вода, достатъчно пълноценна храна, но имахме ОБИЧТА на нашите другари, приятели до нас, нашата обич към общия колектив, към преподавателите и възпитателите, защото те поощряваха желанието ни за учене в името на определена голяма цел и вярата в собствените сили. Надявахме се, че ще успеем с отлични знания и духовно обогатени ще се утвърдим като достойни личности, които в идващото „утре” ще изграждат нашата бедна Родина, за да спомогнем тя да се нареди до други напреднали държави.
И наистина, до новия демократичен период на развитие, ние станахме успешни преподаватели, преводачи, журналисти, инженери, икономисти, творци – писатели, артисти, режисьори, драматурзи, художници, музиканти – медици, прависти, научни дейци, доценти, професори, академици, ръководители, международници, представители на България в чужбина. За това имаха съществен принос нашият директор, др. Колимечков, строг и справедлив човек, нашите учители и възпитатели, също строги, но със съпричастни сърца. Те ни помогнаха да осъществим тази основна наша цел със своята ВЗИСКАТЕЛНОСТ и доброта, със своя ум и талант на прекрасни преподаватели, с душевното си богатство от възвишени ценности, които със шепи ни отдаваха.
Колективите, малките и големият гимназиален, бяха нашето семейство в продължение на четири-пет години. Учителите бяха като наши родители. Те ни направляваха в учебния процес. Те ни напътстваха с такт и обич в житейските ни стъпки. /Бяха близо до нас и след завършване на СУЧЕ./ Отхвърляйки егоизма, там, където случайно се проявеше, те първи разтвориха сърцата и душите си, за да ни научат какво е ВЗАИМОПОМОЩ, традиция, останала сред другите наши традиции, които изградихме и предадохме на идващите след нас „езиковци”.
С всички възможни благородни средства те ЗАКАЛИХА ВОЛЯТА ни да се борим докрай за изпълнение на поставените задачи. Учеха ни тактично на ДИСЦИПЛИНА, която много ни помагаше и в трудовата ни дейност . Поощряваха нашето „превземане на височини” при всяка по-трудна цел. Разгаряха сериозните ни желания, подкрепяха устрема ни за извършване на добри дела.
Подбуждаха ентусиазма на всеки един от нас да разкрива ТАЛАНТИТЕ си, било в областта на науките, било в поприщата на литературата, спорта… Подклаждаха подтика ни към високия полет на Духа. Така се създаваше и КОЛЕКТИВНИЯТ ДУХ при олимпиадите – литературни, математически, спортни, при участия в театралната, художествената и хоровата самодейност.
По отношение на НРАВСТВЕНИТЕ НОРМИ, особена роля за ИЗГРАЖДАНЕ НА ХАРАКТЕРИТЕ ни играеха събранията на малките колективи и на големите – младежкия и гимназиалния, често с преподавателите. Провеждахме ги в „театралния” салон. Там развихряхме НЕПРИМИРИМОСТТА си. Там се водеше суровата битка с остарелите морални принципи, с неискреността на някои ученици, с разобличаване пред всички на неправилни нравствени постъпки. Често прекалявахме с пресилените критики. Но това бе присъщо на възрастта ни. Колко притеснения и сълзи, но и утешения от страна на приятели и преподаватели помни този салон! Случваше се, макар рядко, от прекалена строгост, директорът, след разискване с учителското тяло, да острани от училище някой ученик, извършил трудно поправимо или непоправимо деяние. Навярно директорът е изживявал зле в себе подобно решение. Той имаше голямо сърце, както и нашите учители…
Ето откъс от стихотворението Непримиримите на една от нашите поетеси, посветено на др. Колимечков, а и на самите нас:
… При несправедливост / гневни огнепади / кипват във кръвта ни.
И като награда / носим честни рани…/
Слънцето избликва / в стъпките ни чисти… /
Будната ни съвест е / общото възкръсване.
С настъпването на новото време, при тридесетгодищната демокрация, неразбраната наша непримиримост посече, буквално, живота на доста наши съученици. Защото бяхме остри. И сега не си мълчим.
Но колективнияг дух, който изградихме в Ловеч и който изгради нас, е много важен. Той е нашата емблема. Той се проявява/ше/ в трудовите и в творческите колективи, в които работихме и работим. За там човек трябва да притежава познания, всеотдайност, такт, умение, разбирателство, дружелюбност и още много неща – всичко, на което ни научи Ловеч, училището и пансионът.
Колективният дух продължава да ни сплотява и ни свързва. С него запазваме традицията ни за взаимопомощ, дори до дълбока старост. „Аз съм от Ловеч – Езиковата” е нашата парола. Срещайки се случайно в чужбина, ние се прегръщаме като братя и сестри. Дори да сме се позабравили. Или срещайки непознати, от по-малките випуски, само при първи думи и вече сме близки.
Колективното ни Послание, мили ученици, е да пазите нашите традиции, които ни отличават от много други езикови гимназии. Помнете, че нашата е Първата държавна езикова гимназия, майката на всички езикови в България! И винаги ще е така! Тя е въплъщение на нашата обич и гордост завинаги!
За първите випуски:
Сидония ЙОРДАНОВА – ПОЖАРЛИЕВА